Енцо предложи окуражителна усмивка на Кристина, която дооправи тъмните си коси в малкото огледалце, преди да го върне в дамската си чанта. Съпругата му въздъхна тежко, мразейки твърде много подобни мероприятия. Балерината не обичаше тълпите от лицемерни бизнесмени и малките им ордьовърчета, но често ѝ се налагаше да ги понася заради мъжа си. Енцо, от своя страна, нямаше нищо против тях, тъй като бе отраснал в подобна обстановка. Естествено, не ги обожаваше, но все пак бяха приемливи. Разликата бе, че този път коктейлът не бе организиран от нервната му майка, а Джовани. Щеше да сподели вечерта с няколко меценати, инвеститори и покровители, и изглежда бе преценил, че това бе най-подходящият момент отново да се срещне с малкото си братче.

- Погледни го от добрата страна. Повечето са хора на изкуството. Ще има какво да си кажете. - допълни Енцо, докато двамата излизаха от тъмната кола- Пък и най-накрая ще можеш да се запознаеш с брат ми и съпругата му. С нея бяхме доста добри приятели докато следвах, разказвал ли съм ти?

Кристина изсумтя незаинтересовано и придърпа сребристата си рокля, така че скъпата материя да прилепне по изящните ѝ извивки. Застраховаше се, типично по адвокатски, твърдо решен да не създава драми поне тази вечер. Най-накрая се отправиха към сякаш искрящото и кипящо от живот в мрака имение.

- Да, казвал си ми. - излъга Кристина, навярно без дори да бе изслушала първата половина на изречението или твърде объркана от желанието вечно да угажда на съпруга си, за да не я занимава той твърде дълго

Всичко това бе толкова неочаквано, а може би бе достатъчно очаквано, знаейки какво бе почувствала в онзи ден, в който се бяха видели и дори и плахо се бяха случили. А сега.. сега, просто всичко бе толкова по - силно и толкова по - осезаемо. Сякаш всичко това, което чувстваше от допира му, сякаш предизвикан от думите й да го стори, сякаш самата тя го подканваше да го направи. Да се откаже от идеята, за това дали бе грешно или не. Защото Джована знаеше, че при всички тези събуждащи се чувства нищо от това не бе грешно.
- Знам, тогава не го прави. - отвърна му, но думите й по - скоро прозвучаха като шепот. Думите му достигнаха до нея, знаеше че бе прав, знаеше че трябваше да е именно този разум. Ала бе толкова трудно.. - Може би.. Трябва да съм, но нима мислиш, че мога да съм в този момент?
Усещайки устните му, всичко ставаше все по - трудно, сякаш всичко в нея щеше да избухне в този момент..
- Трябва ли да ти казвам къде е спалнята ми?

В този миг нищо нямаше значение, нямаше значение дали Джовани щеше да забележи отстствието й, а това много рядко се случваше, макар и напоследък да я пазеше прекалено много, нищо че никога не бе имал каквото и да е било с нея.. Не я интересуваше дали щеше да забележи отсъствието на Енцо, не .. нищо от това нямаше значение, единственото, което бе важно в този момент, бе той, всяко докосване на устните му, пъплещите му пръсти по тялото ѝ и всичко онова, което винаги само и единствено той можеше да ѝ даде. Нещо, което не бе изпитвала с никой друг. И с всяко свое следващо действие нещата се развиваха точно така както ги искаха, знаеше го. Нямаше как да скрият това.. Уви момента бе развален, а дишането на Джована почти секна, в миг. Сякаш чувайки гласа на Кристина, преглъщайки едвам се принуди да се усмихна мило, макар и в този момент да я проклинаше в ума си. И все пак .. може би гласът на здравия разум много по - рано трябваше да се обади в нея.
- Винаги е бил доста сантиментален, ако питаш мен. - добави най - накрая възвърнала нормалното дишане, ала сърцето си не можеше да върне все още в ритъм. - Мисля, че трябва да потърся Джовани и да ви оставя насаме. - спомена по - тихо, защото някак близостта на Кристина с Енцо не й влияеше добре, установила това, още в онзи миг, в който бе видяла ръката му на талията на съпругата му, именно защото тя бе такава. Леко извъртя очи мислено този път прокълна себе си, за това, че онзи ден не бе имала онази смелост.

Не бе разбрала какво точно се бе случило до мига, в който Енцо май изобщо не се усети какво я молеше в този момент. Не бе забравила за това, че трябваше да се сприятели с жена му или по - скоро да се правеше, че е приятелка с нея. Но не мислеше, че говореше от сега. В този момент, кожата й все още гореше от докосването и устните му, а той искаше да се забавлява със съпругата му, страхотно Енцо, направо чудесно. Но погледа й не показваше онова, което се случваше в главата й в този момент, а на лицето й изгря усмивка насочена към Кристина.
- Разбира се, ще се погрижа за нея.. - отвърна му мило като просто нямаше как да е друго яче, но по никакъв начин не показваше нищо от онова, което я бе накарал да почувства с видяното, но нямаше избор нали? Остатъка от вечерта мина неочаквано приятно, показвайки пред очите на Джовани, който чат пат я наблюдаваше, че се разбираше доста добре със съпругата на брат му, а може би бе просто привидно, а преди да си тръгне демонстративно пред него, изпращайки я ѝ заяви, че с удоволствие щеше да започне да посещава уроците на балерината още от утре. Очевидно се очертаваше тежка седмица, но трябваше всичко да е достатъчно достоверно.. нали?
Седмица, която мина доста лесно, не бе толкова трудно особено когато не се опитваше да страни от Енцо, оправдавайки се че говореше по телефона с нея, когато не бе в балетното студио. Но истината бе коренна различна, в действителност през цялото време се наслаждаваше на гласа на брат му, но Джовани нямаше как да подозира това. А колкото повече наближаваше деня, толкова по - лесно ставаше. Съобщавайки за решението си на Джовани, той учудващо дори не се осъмни в думите ѝ, изненадвайки дори и нея самата с нещо, което очевидно бе изиграло добра игра.. Добре, Енцо наистина си го биваше да скалъпва лъжи, което я накара вътрешно да се усмихва.. Осъзнавайки, че оставаше съвсем мъничко докато отново се почувстваше свободна - с него.

Обожаваше Сицилия, нямаше нищо общо с онзи сив и мрачен град, който така и не бе успяла да обикне. Искайки й се да прекарваше повече време тук, но така и никога не й се бе отдала каквато и да е било възможност след сватбата да дойде тук. Реално погледнато май за последно бе идвала именно с Енцо, само че не можеше дори и да си спомни точно кога бе. Нежна усмивка се покачи на лицето й, когато слезна от самолета и слънцето приятно погали кожата й, а въздуха изпълни дробовете й. Карайки я да се почувства у дома.
Не знаеше изобщо как Джовани бе повярвал на всичко това, но ето я на коренно различно място от онова, на което действителност трябваше да бъде с човека, с който най - малко искаше да е. А тук беше, с този когото искаше и я караше да се усмихва искрено, без грам фалш в усмивката й. Честно казано, Джована бе наистина някак развълнувана, а сърцето й сякаш трепваше.
Излизайки от вратите, видя възрастния мъж, който я чакаше, знаеше едно за него и то бе, че от неговата уста нищо не излизаше. Учтиво го поздрави, усмихвайки му се, а той на свой ред я подкани на вървят, не мина много преди да стигнат до вилата. А едно леко притеснение премина през нея, карайки я да се върне сякаш години назад.
Влизайки в къщата, Джована се огледа наоколо сякаш нищо не се бе променило е може би едно две неща бяха малко по - различни. Докато не видя Енцо забил нос в някаква книга, дали отбиваше времето или просто му бе интересно не бе много сигурна.
- Сякаш не помня кога за последно съм била тук. - започна зад него, облягайки се леко на една от стените и вглеждайки се в него.

В мига, в който усети ръцете му, около себе си, всичко в нея трепна. Бе по - хубаво от колкото си мислеше, че е убеждавайки се за пореден път, че всичко което се случваше в нея не бе просто илюзия, а си бе чистата реалност. Реалност, която само можеше да я накара да се радва, че след толкова време разделени, те просто винаги щяха да се търсят, а просто това си бе онази искра на първата любов, която не гаснеше толкова лесно.
- Повече от колкото можеш да си представиш. - отвърна му нежно, изобщо не замисляйки се за охранителя, който я доведе и все пак, не смяташе, че онова, което се случваше тук щеше да излезе от вратата..
Чувстваше се като малко дете, радващо се на онова, що бе изгубило, а толкова бързо намерило. Подсмихна се леко закачливо, особено след като чу думите му.
- Сигурен ли си, че няма да подпалиш нещо?! Ако искаш ме изчакай да слезна и може да опитаме заедно? - предложи му преди да вземе багажа си и да се отправи на горе, усмихвайки и поглеждайки го за последно преди да се качи до горе, много добре си спомняше, коя точно спалня бе, не бе особено трудно да се ориентира, а още по - лесно бе да се преоблече с удобни дрехи, напълно сякаш за миг забравяше реалността. Но не й отне прекалено много, преди да се върне на долния етаж тръгвайки към кухнята, застанала леко до масата подпряла лактите си на нея. А с още по - широка усмивка се обърна към него. - Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

.

- Ma certo, caro.. Така като те гледам.. - продължи леко, като в този момент, едвам сдържаше усмивката си. - Хей, последния път, аз правих закуската.. но, щом казваш. - оправда се, като в крайна сметка се предаде и повдигна рамене, заедно с ръцете си и поклати глава. Продължавайки да го наблюдава как тършуваше по шкафовете, да ... със сигурност знаеше какво прави. Но не и днес със сигурност. Извъртя очи, лекичко като в крайна сметка се приближи и наблюдаваше последната му придобивка, готова да прихне в мига, в който погледа му се спря на тавите.


- Да, скъпи. Като се замисля обаче със сигурност няма да успееш да ги свариш в тава.. - е, поне се забавляваше, а Джована не се бе смяла искрено последните четири години, а с Енцо.. тя просто се почувства жива..  - Винаги, стига да я поискаш, а и ако се помолиш, можеш да получиш много .. - подкачайки го му каза, продължавайки да го гледа и да се чуди, кога за последно бе готвил нещо сам..

- Aко тогава се бе смилил над мен и не ме бе разсейвал със сигурност нямаше да го ядеш изгорял. - уточни като извъртя очи, а след това ги присви срещу него. Чакайки да види някаква реакция. Да, определено знаеше, колко точно "обичаше" да използва тези думички, но ето че го караше да ги вметне в разговора им. Заслушвайки се в думите му, отново повдигна леко вежди. - А ти да не мислиш, че се шегувам с теб? - Някак си може би дори и малко ѝ доставяше удоволствие, звучаха някак наистина приятно излезли от неговите устни. Макар и да виждаше мъката, с която ги бе изказал.
Лицето ѝ за секунда бе обгърнато в ръцете му, опитвайки се да каже нещо, но бе някак трудно със събрани устни. Слагайки длани върху неговите, леко ги тупна да отпусне хватката си. - Смачкано лицето ми не е по - хубаво, да знаеш. - засмя се. Ами явно щяха да готвят паста, а това не бе нещо кой знае колко трудно, разбира се ако не загориш тенджерата и не пламне всичко. - Добре, добре.. щом така сладко се молиш, дава ли ми сърце да ти откажа.. - подсмихна се вземайки пастата, от плота, заравяйки се в шкафовете. - А с какво ги предпочитате, господине? - попита обръщайки се към него с усмивка.

Щом нямаше много опции, просто щеше да подхване първото, което й бе под ръка, най - лесното и най - простото, нещо което си бе като класика, просто докато чакаше в действителност избора му, направи соса на спагетите , осъзнавайки в същност какво удоволствие й доставяше това, в смисъл колко време наистина не бе пипала нещо в кухнята, колкото и Енцо да се подиграваше.. ами в действителност се справяше очарователно. Слагайки спагетите да се варят, бъркайки ги да не се захванат за тенджерата, но в следващия момент, думите му я накараха да се извърне към него. Но преди да каже каквото и да е било, той отново я бе изпреварил.. Карайки изражението й да се измени. И леко да се навъси.
- Не мислех, че ще го направиш толкова скоро.. смятах, че ти трябва повече време. - преглътна едвам - едвам чудейки се, дали наистина трябваше да го прави, но в действителност знаеше отговора.. По принцип и тя щеше да реагира като Кристина, но трябваше ли да го прави отново, особено когато Енцо знаеше мнението й. - И сега, какво?!

- Знам, че не е толкова лесно, все пак ти напусна семейството си.. - макар и да не й се искаше да го казва, си бе реалността и двамата с Джовани бяха напуснали фамилията, а сега той изневиделица решаваше да се върне, Джована не бе очаквала, че щеше да е лесно. Но бе въпрос на време да спечели доверието им отново, все пак за да си адвокат се изисква прекалено остър ум, а да не говорим и за лъжливия език. Джована бе сигурна, че той можеше да изманиполира всеки така както решеше.. - Аз съм сигурна, че можеш да си го върнеш. - вярваше в него, макар и да не искаше да прави това. Но можеше ли да му каже? Все пак решението си бе негово, а тя не можеше да му повлияе така или иначе. - Не е глупаво, очарователно е това, което искаш да направиш за някого на когото държиш.. не го правиш, защото искаш да си там, да си кръстник или да имаш нещо общо с тях. Така, че не мисля, че е такова. Но знаеш колко мразя всичко това..

Не знаеше какво точно трябваше да чувства в този момент, усещаше нежните му пръсти докосващи нейните, радваше се че бяха отново толкова близко един до друг. Но страха, че в края на всичко това, някой щеше да пострада, сякаш се загнездваше леко в нея. Преглъщайки по шумно от обикновено се приближи го него. Притваряйки очи, осъзнавайки че не трябваше да се страхува този път. Не искаше да го предаде отново. Не искаше да предаде доверието му. Този път не искаше да го загуби, макар и да не бе изцяло неин. Леко се приближи до него, като стисна ръката му в своята.
- Точно така, ще преминем през това заедно и този път няма да се отдръпна от теб. Ще съм точно там където винаги е трябвало да бъда - заедно с теб. Защото знам, че любовта ми към теб винаги е била прекалено силна за да си отиде. - наистина този път нямаше да бяга, нямаше да отстъпи място на страха.. не нямаше да го стори, веднъж го бе сторила и това бе най - голямата грешка в живота ѝ.

Друга дума го озадачи, повече от колкото бе предполагал. "Любов". През всички години, в които двамата с Джована бяха разделени, осъзна, че наистина я обича, макар никога да не си го бяха казвали. Проклетото словосъчетание отново изплува в съзнанието му, но Енцо бе твърде слаб, опиянен от аромата на дом, за да го възпре.

- Аз... - започна, ала внезапно се отдръпна - Водата е изкипяла извън тенджерата.

Да бъде в ръцете му бе нещо толкова приятно и желано. Да бъде в тях бе все едно да бъде точно там където трябва  да бъде. Беше толкова приятно и аромата му просто я обграждаше, сякаш нещо отдавна забравено.
Отдръпването му някак накара сякаш хладния на пръв поглед въздух да се настани по между им.. Карайки я да се замисли за миг, какво искаше да каже.
- Защо не ми кажеш какво има? -  попита го, като не смяташе да остави нещата така, никога не го правеше, винаги го притискаше да каже, онова което бе увиснало във въздуха. - Виждаш ли, после защо онези яйца били изгоряли.. - подсмихна се, но не бе забравила за въпроса си, обръщайки се и отдръпвайки тенджерата, само за да намери къде да изцеди спагетите. Макар и с гръб тя не бе забравила. - Та, ти какво... ? - попита го въпросително, нищо че все още се занимаваше с хапването.

 

- Какво правя? - попита като и сама знаеше отговора, но се правеше на приятно разсеяна, загледала се в яденето докато не го усети зад себе си, а топлината на ръцете му отново обгърна тялото ѝ. Опитвайки се да изцеди спагетите, а в миг чу последвалите му думи, карайки я да се подсмихне. Прекалено добре го познаваше. А може би нямаше да го измъчва днес, може би когато бе готов и сам щеше да ѝ каже, онова което не успя да стори..
- Смяташ ли, че да ме научиш да стрелям, някога е било в мой интерес? Просто си търсех поводи да правим нещо заедно. - а сега като че ли имаха достатъчно такива.

Устните му върху кожата ѝ, дори и така невинно я караха сякаш да загори за секунда. Обожаваше това място, като се замислеше реално винаги се бяха крили тук, а сега отново го правеха. Толкова приятно и топло чувство се прокрадваше в нея породено от спомените ѝ. Сякаш отново се връщаше там, прехапвайки леко устните си докато слушаше предложенията му. А сякаш самия той желаеше да сторят неща, които преди им бяха носили толкова наслада. - Мисля, че като за начало басейна ми се струва като добър вариант, разбира се ако искаш да се намокриш. - подсмихна се като се приближи до него и нежно погали бузата му.. - Разбира се, ако преди това не си гладен.