Да мислиш и да си сигурен, бяха две съвсем различни неща и Джована можеше да види насилената усмивка на Енцо, познаваше го достатъчно, за да знаеше, кога наистина не бе сигурен в думите си и все пак не искаше нищо от това да е различно в момента, ако имаше избор нещата щяха да са много по – различни. Само, че както винаги те нямаха такъв, а може би този път всичко бе различно и всичко зависеше само и единствено от тях от решенията, които щяха да взимат. Може би, бе трудно да се каже. И все пак рано или късно щеше да се разбере какво ще се случи.
Само, че видиш ли отговора й бе увиснал във въздуха, след като до слуха й стигна  почукването на входната врата. Объркването й не бе по – малко осезаемо от това на Енцо, а в главата й се разиграха какви ли не сцени от не поканения гост, които очевидно бе. “Кой по дяволите?!“ .  Въпрос, който прокънтя в съзнанието й, но знаеше че съвсем скоро щеше да разбере без да се чудеше повече относно това. И все пак объркания й поглед намери същото в този на Енцо.
И тогава, сякаш по неочаквано срещна ревнивия поглед на охраната си. Да.. имаха нещо, но нима то отдавна не си бе отишло само с появата на любимия й, който бе загубила. И все пак Джовани знаеше къде отива, защо не го бе уведомил.
– Да, и? Джовани знае, не знам защо не те е информирал?! – попита преглъщайки едвам – едвам, тъй като не го очакваше, още по – малко тук. Имаше, чувството че както винаги те не можеха да намерят спокойствие и все нещо проваляше плановете им. – Аз..мисля, че се намирам в достатъчно защитена среда. Или ти просто трябва да снесеш всичко на Джовани. – думите й бяха излезли само без дори да ги обмисли. И все пак се случи. Точно преди той да осъзнае, че тя очевидно не бе сама на това място. Знаеше, че и Енцо нямаше да си замълчи, така че всичко щеше да се случи по - начина, по който той прецени и тя знаеше това.

Понякога очакванията ни не отговаряха на онова, което се надявахме, че щеше да се случи. Смяташе, че всичко щеше да бъде наред, че всичко щеше да мине нормално. Но очевидно плановете на съдбата не винаги отговаряха на това, което тя искаше. Определено бе нещо, което тя не предполагаше, че щеше да се случи. Определено не беше нещо, което очакваше. Смяташе наистина, че Джовани го бе уведомил, че нямаше да й се налага да се занимава с глупости, но очевидно не бе така. И присъствието му – ами я караше да мисли точно така. Не трябваше да се знае къде е. Но той знаеше, а в първия момент виждайки го изобщо не се замисли и за секунда как изобщо можеше да е разбрал къде тя се намираше в този момент.  Ама никак даже не се замисляше. Но усети как за момент изтръпна от повишилия се глас срещу нея. Какво? Той наистина ли смяташе, че тя не е защитена? Просто преглътна леко.. чувайки гласът на Енцо. Нищо добро нямаше да се случи.
– Трябва да си вървиш. – гласът й прозвуча някак съвсем тихо в този момент. Нима можеше да каже каквото и да е било повече. Не искаше нещата да ескалират. Но сякаш тя какво искаше нямаше значение. А сама в главата си в този момент, се чудеше защо и трябваше да дава надежди на русокосия си охранител? Ами – жени. Понякога когато вършеха нещо не мислеха за последиците. А ревността му си личеше в очите му, макар и Джована да му бе дала да разбере, че всичко бе приключило. Уви, очевидно само за нея бе така..


Нищо добро нямаше да се случи, знаеше го. Не и когато Артър си играеше с нервите на Енцо. Определено … ами в Енцо нямаше и следа от онова, което бе преди минути, напротив в този момент той беше онзи, който искаше да бъде видян. Леко преглътна при разигралата се сцена пред очите й. Надявайки се русокосия просто да се оттегли и нещата да не завършат като кървава баня.