Единствено, когато изгубиш онова, което си притежавал, разбираш истинската му стойност, заедно с всички онези малки неща, които по принцип можеше да сториш само, ако беше получил още един шанс, още една прошка, още един миг, още един ден, още една секунда, някъде на различно място, някъде, където мечтите можеха да се превърнат в част от реалността, защото тя нямаше да може да те застигне още веднъж, унищожавайки те. Само ако…
Повечето хора губеха малки неща и получаваха по-нататъшен шанс в живота си, за да поправят всичко това. Други, като Нея, нямаха този късмет, защото им се отнемаше единственото, което не можеше да бъде върнато по никакъв начин. Животът.
Би излъгала, ако кажеше, че помнеше каква бе била смъртта ѝ. С разстояние на годините, не помнеше нито дали бе изпитала ужас, дали бе искала да заплаче, да се моли за живота си или бе посрещнала последните си мигове като онази, в която никога нямаше да се превърне. В някои моменти това ѝ се струваше като най-голямото проклятие на света, ала в други… дочувайки достатъчно клети истории на такива като нея, избираше да вярва, че е една от малкото късметлии, които бяха надарени с познанието на забравата. Единственото, което помнеше, бе чувството за давене. То не идваше с конкретен спомен за това как тялото ѝ се бе почувствало, а по-скоро умът. А той бе бил изключително тих.
Несвързани и разбъркани частични изображения от смъртта ѝ рядко изплуваха пред очите ѝ, а тя откриваше, че независимо колко пъти се опитваше да пресъздаде отново и отново смъртта си, част от нея беше наясно, че няма как да се почувства по абсолютно същия начин, защото не бе останало нищо от стария ѝ образ, което да умре отново. Ала въпреки това опитваше… подобно на повредена обладана от необясними духове, кукла. Повтаряше я отново и отново, понякога опитвайки се да бъде изобретателна, което я превръщаше в чудовищен образ за който можеше да я види.
И все пак имаше и моменти когато мислеше, че вече е твърде късно. Просто защото... в един момент бе станала твърде добра в това да е никоя. Да не съществува.

- София непълно помни единствено последния си живот, но това е достатъчно, за да разбърка психиката ѝ, правейки я нервна, недоверчива и параноична;
- винаги е имала странни и необясними сънища, но едва в последните години започва да подозира, че има повече скрито зад тях;
- в сегашния си живот работи като журналист;