Fine, make me your villian.

Aleksander Morozova // unknown // Grisha // Shadow summoner

“The past can haunt a man. That's what they say.”

А той имаше много години зад гърба си. Повече отколкото някой, включително той, би могъл да преброи. Много грешки, подтикнати от добри намерения, постепенно изгубили своето значение и първоначална цел, превръщайки се в обсесия, вкоренена дълбоко в съзнанието му; обсесия, тровеща ума му, покварила душата му, унищожавайки я къс по къс, докато от нея не бе останало нищо повече от непрогледен мрак, докато душата му не бе удавена в същите онези сенки, които хищно поглъщаха всичко и всеки, дръзнали да се изпречат по пътя му към осъществяването на целта му.

Спомени, които го държаха буден нощем, когато мракът увиваше хищните си пипала и от съюзник се превръщаше във враг. Вероятно това бе причината да го избягва, причината зад трептящия пламък на свещта, която никога не изгасваше в стаята му, а бледата ѝ жълта светлина държеше сенките на разстояние — така, както лагерния огън държеше дивите горски зверове настрана в миналото.

“Before he’d ever dreamed of a Second Army, before he gave up his name and became the Darkling, he was just a brilliant, talented boy."

Трудно е да се каже в кой момент се превърна в това, което е, както и по чия вина. Майка му обвиняваше себе си, макар ѝ всичко онова, което бе направила, да не бе по-различно от всичко, което всяка друга майка би направила за детето си. Да, може би беше строга, взискателна, безпощадна към него, ала нима всяка майка не копнееше да види детето си в разцвета на неговия потенциал? Барга не бе по-различна. Подобно на всяка майка, тя го научи да вярва в себе си, научи го да се гордее с това, което е, докато целия свят се опитваше да му втълпи, че бе грешка на природата, изрод, незаслужил всяка глътка въздух в белите му дробове. Да, може би направи няколко грешки, но нима бе първата майка, заслепена от успехите на своето дете, за да забележи отрано червените флагове?

Жертва на обстоятелства или първородно зло? Мненията на околните варираха между тези две крайности — една част от тях го оправдаваха, докато другата - го осъждаха. По средата бяха онези, които можеха да преглътнат част от грешките му, ала никога не биха простили останалата част. Най-тъжната част бе, че никой, нито дори майка му, знаеха истината, която той ревностно криеше, заровена дълбоко в сърцето, което отдавна бе спряло да бие и чувства.


“There is no safe place. There is no haven. Not for us.”
“There will be, he promised in the darkness, new words written upon his heart. I will make one.”

Така започна всичко. В една мрачна нощ, с тези думи, изречени от предадено и наранено момче; брилянтно и талантливо момче, пред което светът тепърва разкриваше своите чудатости, но и зловещи страни. С едно гневно момче, дало обещание, което с годините осъзна, че бе невъзможно за изпълнение. Светът бе твърде враждебно и същевременно тъжно място, където не съществуваше възможност на вечна победа. “И заживели щастливо до края на дните си” съществуваше само в приказките, докато истинският свят бе като играта на шах - винаги имаше победител и губещ, войни и жертви и единствената утеха, която той предлагаше бе избор между по-малкото зло и с времето момчето, вече мъж, се научи как умело да борави с този избор, доближавайки се максимално до своя идеал.