С наближаването на новата година Евърет започваше да вижда светлината в края на тунела, при това не по лошия начин. За няколко месеца, с малко помощ от асистентката си, бе успял да събере достатъчно пари, за да ангажира фирмата "Репаро", която Идрис му бе препоръчал. Нямаше как да възстановят изгорелите мебели, но щяха да направят всичко по въпроса поне самата постройка на къщата да възвърне стария си, цялостен вид. За жалост, нямаше да си върне изгубеното, но поне нямаше да му се налага да продължи да живее с брат си.
В интерес на истината, най-накрая бяха успели да проветрят малкия апартамент на втория етаж в рушащата се триетажна сграда, но за сметка на това, в скромния дом се бяха загнездили странни чувства. Джесика и Идрис не се разбираха, ставайки все по-сприхави от ден на ден. Научаваше за конфликтите им постфактум и се надяваше да остане неутрален, подобно на една малка Швейцария, колкото се може по-дълго.
- Трябва да поговорим.
Евърет едва бе разтворил входната врата, придържайки препълнен пакет с покупки в едната си ръка, когато Джесика се бе появила изневиделица в притъмнялото фоайе, сякаш причаквайки го с неотложна спешност. Лексингтън измънка нещо подобно на "Да, след малко", и се отправи забързано към кухнята, едновременно предусещайки конфликта набъбнал между Джесика и Идрис, докато го е нямало, но и опитвайки се да скрие коледния подарък от самата си получателка. Типично, бе забравил, че трябва да вземе украшението от бижутерията на 22-ри, за това, в навечерието на Коледа, с извинението, че Идрис спешно иска още една бутилка червено вино, бе блъскал по вратата на дома на бижутера в продължение на двадесет минути. Изтърси снега от палтото си и бързо започна да разопакова покупките под зоркия поглед на по-малкия си брат, който бе започнал да "празнува" от сутринта. Бе пиян, но Евърет бе предприел нова политика - все пак се намираше в дома на Идрис и нямаше право да му прави забележки по какъвто и да е повод, колкото и да му се искаше.
- Тази Джесика... е много долна. - измънка мъжа, изплъзвайки се от плота, върху който бе седнал допреди малко - Понеже ти не ѝ пускаш ми се нахвърли докато бяхме сами.
Евърет преглътна тежко и ръцете му сякаш замръзнаха, докато се провираха в препълнения хартиен плик. Дълго време Идрис продължаваше да настоява, че Джесика е бременна с първия наследник от деветото поколение Лексингтън, но след завръщането им от Хогуротс бе сменил тактиката напълно. Въпросът по-скоро се преобразува в "Защо тя не е бременна?". Постоянно натикваше по-големия си брат в ъглите, за да го разпитва по твърде интимни въпроси и най-вече не вижда ли, че момичето си го "просело". Евърет намираше тези коментари крайно вулгарни по адрес на едно дете. Джесика твърде често го намираше разтревожена, започваше да казва нещо за Идрис, но той винаги се появяваше, сякаш призован, секващ признанието ѝ. Брат му настояваше, че "момичето", както я наричаше, било интригантка, искала мъжко внимание, инсинуирала. Евърет се чувстваше изключително объркан, искайки да има доверие и на двама им. Може би грешката му бе в това, че виждаше Джесика като дете, а тя не бе такова. Имаше си нужди и, може би, наистина търсеше внимание, по начин типичен за възрастта си.
- Много се ядоса като я отблъснах и каза, че щяла да ти се оплаче, че съм пробвал да я насиля. - продължаваше да дърдори Идрис - Не й вярваш нали? Знаеш, че няма да направя такова нещо.
- Не, естествено, че не би направил подобно нещо. -Евърет се обърна към брат си, само за да види как нещо алено преминава бързо покрай вратата, карайки го да въздъхне - Иска ми се да ме държите далеч от скандалите си. Иска ми се да вярвам и на двама ви. Взимай си виното и ме остави да сготвя нещо.
Залитайки, по-малкият Лексингтън грабна бутилката и се отправи към хола. Днес бе по-раздразнителен от обикновеното, навярно заради алкохола бушуващ в кръвта му още от сутринта. Еъврет въздъхна, осъзнавайки, че бе поел отговорност за Коледната вечеря, а се бе забавил толкова много в покупките си. Съблече палтото и от вътрешния му джоб се изплъзна продълговата, алена кутийка, напомняща, че Джесика бе дочула най-неподходящата част от разговора между двамата братя. Не искаше да е в лоши отношения с Уитмор само заради брат си, а прикритата ревност, ме може би наистина се бе предложила на Идрис, оставяше неприятен послевкус. Вгледа се в кутийката, озовала се в ръцете му, замисляйки се как сам съсипва всичко в живота си. Както и да е, все пак бе Коледа. Дочуваше пиянския глас на другия мъж в къщата, идващ от хола, което означаваше, че може би, съвсем незабелязано, бе възможно да остави подаръка за Джесика под елхата. Приближи се тихичко и бавно натисна дръжката на вратата, молейки се да не създава твърде много шум. Ако Идрис го забележеше, със сигурност щеше любопитно да разтвори подаръка и да изсипе сто подигравки по адрес на бижуто, за което бе спестявал доста дълго време. Промъкна се незабелязано, готов да изпълни дълга си на анонимен Дядо Коледа, само за да бъде сепнат от гласа на Джесика. Не я бе забелязал в тъмнината, разкъсвана единствено от малкото коледни лампички, светещи някак болнаво и съвсем не празнично. Бе притисната към облегалката на дивана, забиваща длани със все сила в гърдите на Идрис, който бе допрял пияните си устни върху крехката ѝ шия и скрил пошла ръка между бедрата ѝ. Евърет не се замисли какво прави, грабвайки брат си за мръсната му риза, за да го издърпа на пода, далеч от момичето, което бе обещал да защитава. Бе се провалил, отново, оставяйки я в лапите на един безскрупулен престъпник. Сърцето му започваше да бие твърде силно при мисълта колко пъти Джесика бе идвала при него разтреперена, а той бе предпочел да остане неутрален. 
- Живеете под покрива ми, ядете от храната ми, а се държите по този начин? - изплю Идрис, най-накрая придобивайки истинския си образ - Или ще ми платите подобаващо или се махайте.
Евърет предпочете на остане мълчалив, грабвайки ръката на Джесика, за да я завлече към кухнята, където бе захвърлил палтото си. Грабна дрехата, заедно с втората бутилка вино и със все по-бързи крачки, игнорирайки крясъците разтърсващи кухнята, се отправи към антрето. Изпусна крехката ѝ ръка само за един бърз миг, колкото да грабне единственият куфар, в който се събираха всичките им нови притежания след пожара, а тя да успее да облече палтото си. 
Озоваха се сами в мрака, в навечерието на Коледа, придружени единствено то малките снежинки, посипващи се по косите им. Да, бе спонтанно, но не и неразумно. Натика кутийката обратно в джоба си и отново хвана ръката на момичето, страхувайки се, че нещо би се случило отново, ако я изпусне дори за неволна секунда. Стъпките им хрупаха по снега, а Евърет се замисли, че може би тук всичко бе много по-празнично, цветно, окъпано в топли светлинки и приказни декорации. А може би просто говореше виното, чиято бутилка спираше да надига, само за да я подаде щедро към Джесика. 
Всички магически хотели и страноприемници се оказаха затворени или препълнени в последните часове на навечерието на Коледа. Всички се бяха сгушили някъде на топло, наслаждавайки се на пукането на сушените дървета в топлата камина, а нощта пред двамата все още изглеждаше тягостно дълга и студена. Все пак, бе забавно да наблюдава как червенокоската преговаря с поредния зачервен от вечерята, и алкохола към нея, собственик на гостилница. Евърет най-накрая осъзна, че пред него вече не стои дете, а жена. Може би поне за едно нещо Идрис бе прав - Уитмор съвсем не бе момиченце, особено в този момент, тупаща с юмрук върху бара и с алени коси, покрити с топящ се сняг. За пръв път я видя пораснала, още по-прелесна, висока и скоклеста, волева в очите на хората, пред които настояваше. Те далеч не ги гледаха объркано или погнусено, подобно на погледите, които срещата в Хогуортс. Тук, из снежните, криволичещи улички, никой нямаше представа кой е този Лексингтън и на кого е преподавал през изминалата учебна година. Стори му се че е отслабнала, но после се досети, че просто детските бузи бяха изчезнали съвсем логично, заменени от високи скули и остра челюст.
- Е... трети път бездомна тази година, а? - изкикоти се Евърет, надигайки бутилката отново щом двамата продължиха странстването си из хрупакащия сняг - Ама че година, Уитмор. Със сигурност не беше твоята.

Съжителството не с един, а с цели двама преставители на единствената по рода си фамилия Лексингтън, до определена степен влияеше върху желанието на Джесика да драматизира повече от необходимото. „Не, естествено, че не би направил подобно нещо. Не, естествено, че не би направил подобно нещо. Не, естествено, че не би направил подобно нещо......“ „Да, защото аз бих?!?“  Думите на Евърет превземаха все повече мислите на червенокоската. С всяка изминала секунда образът й, наблюдаващ я през огледалото, губеше очертанията си, превръщайки се в сянка, петно върху повърххността, пръстите й бяха прекалено бели от силата с която стискаше ръбовете на мивката и изпукването дошло от ставите й й се стори толкова далечен звук, сякаш идваше от друга вселена. Коя беше тя, за да застава и да разрушава семейните връзки? Познавайки собствения си брат, всички лоши деяния които навярно бе извършил, знаеше, че ще застане на негова страна, ще защити него, ще повярва на него.
     Затвори очи и всички спомени от изминалите месеци нахлуха в нея като гръм от ясно небе, карайки я цялата да се разтрепери. С всеки изминал ден Идрис намираше начин да скъсява дистанцията между тях уж небрежно. Съвсем ясно си спомняше как домакинът им навиваше кичур, от все още мократа й коса, около пръста си още през  първият ден щом прекрачиха прага на дома му, обяснявайки й как  имало „правила“ , които трябва да се спазват. Последваха много случайни срещи в коридора, когато девойката се канеше да влезе или тъкмо излизаше от банята и накрая винаги се настаняваше прекалено близо до крехкото й тяло било то на дивана докато гледаха телевизия или около кухненския плот, докато си приготвяха нещо за хапване. А най-много й тежеше безразличието с което Евърет се отнасяше всеки път щом Джесика събереше сили да зачекне темата.   Край това беше. Утре рано сутринта, щом слънцето покажеше първите си лъчи над хоризонра, младата Уитмор щеше да събере шепата си вещи и да се изнесе от къщата и най-вече от живота на Лексингтън. Прекалено дълго време се бе превърнала в  поредният товар, който Евърет трябваше да носи на плещите си. Имаше си собствен дом и собствено семейство, от което трябваше да спре да бяга при всеки изникнал проблем. Дали родителите й въобще бяха в течение, че е ибягала от брат си и родната им къща? Едвали. Както вингаи най-вероятно са прекалено заети с „важните“ си дела в работата в Американското Министерство на Магията, за да се поинтересуват от собствените си деца. Макар и долен лъжец, единствено брат й винаги се е грижел за нея и я е поставял на първо място.
       Настани се на дивана, със скръстени ръце, ядосана на себе си, на Ев, на Идрис, на собстеното си семейство, на целия свят, докато пускаше поредната прожекция за някакъв си Кевин, който останал „Сам вкъщи“ по Коледа – мъгълски филм, придобил невероятна популярност през годините, а братята навярно все още коментираха Джеси Повлеканата. Беше сбъркала, мислейки си , че настроението й няма как да стане по-мрачно. Поредната вълна от изблика на Идрис, натрапчивата миризма на джибре и цигари идваща от него и прекалената му близост показаха на Джесика, че винаги има как нещата да тръгнат към по-лошо.
   И докато се осъзнае, вече се намираше под ясното, нощно небе, навръх Бъдни вечер, в центъра на един от малкото изцяло магьоснически квартали, споделяйки почти свършила бутилка вино с бившият си професор, с когото й беше трудно да обясни сегашните им отношения.
    - Ама че година, Уитмор. Със сигурност не беше твоята.
   Ироничен смях се изтръгна от гърлото й, без да иска позволение. Погледнато отстрани цялата ситуация беше повече от комична. Ако смотаните мъгъли направеха филм за живота им само през последната година, щеше да е от онези комедийни драми, през които половината от зрителите се смееха, а другите плачеха безспирно. Стигнаха до едно прекалено накичено, с коледна украаса, борче и без въобще да се замисли седна в пухкавия сняг и се отпусна назад, потъвайки в снега. Вероятно виното бе причината да  не усеща студа от хрупкавия сняг.
    - Да, професоре, понеже ти спечели от тотото! – скри едната си ръка в десния джоб на топлото си палто. Благодарение на малка магия, джобът бе нетипично дълбок за размерите си. Би могла да напъха в него и слон. Буквално. Първоначално пръстите й напипаха нежната верижка на вещ, която Ев мислеше за крайно загубена. Така и не успя да намери подходящият момент да му я върне. Порзрови още малко и стигна до прекалено студената купчинка от железни малки късчета. Затвори за пореден път очи, докато сърцето й се разкъсваше на хиляди парченца, а стомахът й се сви до размерите на грахово зърно. 
        -Колко точно сме отчаяни? – попита, завъртайки халката с ключове около показалеца си, обмисляйки най-най-най-крайният им ход . Знаеше, че брат й е някъде извън Англия и имението Уитмор беше напълно празно, поне по празниците. Имаха на разположение няколко дни, докато се завърнат обратно в Хогуортс, с в бащиният й дом щяха да се сдобият с всичко необходимо. Въпросът бе в това дали Джесика имаше смелостта да се завърне на мястото от което избяга, а вариантът да прекара най-светлият празник под открито небе й се струваше къде къде по-уютен. Продължаваше да се взира в обсипаното със звезди неде, докато снегът се просмъкваше в палтото и косата й, а финни снежинки сняг се сипеха отгоре й, разтопявайки се  веднага щом докоснеха топлата й кожа.

- Може пък наистина да съм спечелил. Имам страхотна асистентка. - Евърет нацупи устни театрално - Е, малко я помързява и се налага да върша голяма част от задачите ѝ, но---
Джесика заби малкото си юмруче в рамото му, а преподавателят изпищя по-драматично, от колкото се налагаше. Грабна шепа от пухкавия сняг ѝ го запрати право към порцелановото ѝ лице. Това със сигурност бе най-дисфункционалната академична връзка, за която бе чувал. В интерес на истината, не можеше да определи какво бе... това. Понякога, когато приключеше с разчистването след вечерята и се настанеше на дивана пред камината, Джесика полагаше глава върху гърдите му, унасяща се в лек сън твърде бързо. Обвиваше ръка около крехкото и телце, докато с другата придържаше някоя книга, неспособен да се концентрира напълно върху преливащите се един в друг редове. Замисляше се, че се държаха сякаш са във връзка, просто не правеха главните неща за една двойка. Тогава обичайно съвестта на Евърет се пробуждаше, издърпваше ръката си далеч от момичето, а до малко сънливо и много недоволно надигаше глава.
- Изобщо даже не сме отчаяни. - надигна се и отпи от бутилката с вино - По-скоро ще отидем при майка ми и баща ми, за да се срещна с отвратителните ми лели, които миришат на нафталин, от колкото...
Прочисти гърло и подаде бутилката към Джесика, за да я разсее. Да, знаеше, че брат ѝ я издирва, а ключовете водеха към едно много по-топло място, но то щеше да я погълне цялата. Не можеше да се издаде пред Руби, тъй като тя все пак не бе добра в пазенето на тайни. Животът му зависеше от тази двойна игра и не можеше да довери тази информация на друг освен Кейти.
Още повече, да се появи с Джесика на вратата на родния си дом, при това на Коледа, бе чисто самоубийство. Той бе камикадзе, а Руби самолетът, който се канеше да разбие право в порядките на майка си. Щеше да му се наложи да отговаря на милиарди неудобни въпроси, при това в присъствието на родата, която така или иначе се интересуваше твърде много от любовния му живот.
- Аз пък си прекарвам добре. - за доказателство Евърет перна едно от клончетата на борчето, а то се завърна право към лицето му със всичка сила
Коледните светлинки рисуваха дъги по зачервилите се от студа на бузи, контрастиращи с белия, пухкав сняг. Усещаше миризмата на джинджифилови човечета в далечината, напомняща за уюта на нечий топъл дом. Можеше да убие за една бисквитка в този момент.
- Даже мисля, че е време за подаръци.- ухили се широко Лексингтън  - Първият, от които би бил много подходящ за този момент.
В действителност не се притесняваше от студа или пък от самата ситуация. Още утре сутринта щеше да поиска разрешение от Хогуортс да се магипортират в замъка по-рано от очакваното. Единственият проблем бе как ще прекарат мразовитата нощ в студ. Евърет прочисти гърло и изкара малко листче от джоба на папалото си, заемайки се за чете сложните латински думи възможно най-прецизно, докато шаваше с пръстите на свободната си ръка, обърната с длан нагоре към посипващия се сняг. От пръстите му се издигнаха плахи искри, малко преди над дланта му да се образува миниатюрна огнена вихрушка. След няколко премигвания тя вече се превърна в малко, пламтящо цвете, което, макар и нежно, никога не доизгаряше. Евърет отдръпна ръката си, а пламъкът остана да виси във въздуха, недокоснат от снега, със све толкова топло сияние.
- Най-накрая я довърших заклинанието. Твое е. - напъха бележката в студената ѝ ръка - Е, ще се пробвам да го направя безсловесно, като на франсетата, но все още съм далеч от там.
Вгледа се в сиянието на огъня, пърхащо по млечната кожа на Джесика. Цветето се отразяваше в големите ѝ, светли очи и Евърет заключи, че точно така си го бе представял, докато месеци наред се опитваше да създаде заклинанието.
- Тук казваш "Уау, толкова е красиво", а аз ще отговоря нещо много клиширано и изтъркано като "Не колкото теб". - прибели очи и се изкикоти 
Не знаеше какво очаква, правейки такива сантиментални подаръци. Най-вероятно нищо. Не търсеше, не искаше, но просто понякога обичаше да дава воля на чувствата си, които го задушаваха. В това отношение бе слаб, може би лишен от всякаква воля. Замлъкна и се вгледа в снега, търсейки подходящия начин да повдигне темата.
- Съжалявам за Идрис. Толкова пъти се пробва да говориш с мен, а аз...- въздъхна- Просто не подозирах, че е станал такъв... след затвора. Като цяло не бе особено добра идея да те водя при него.

-Но пък мързеливата ти асистентка е една от основните причини за веселото настроение в часовете по Вълшебство и отличният успях на повечето ученици! – заяви гордо, изправяйки се от снежното си „легло“.  Червеникавата й, изкуствено изправена (благодарение на онези мъгълски джаджи) коса, бе започнала постепенно да възвръща обичайните си непринудени букли, тръгвайки от крайчетата, все по-нагоре по алените й коси и щяха да спрят чак  когато стигнеха умната й главица. Ако не намереха подслон колкото се може по-скоро.  
     Сякаш прочел мислите и даже страховете й, Евърет отговори автоматично, изричайки думите, които Джес сякаш се молеше да чуе, а не това което той наистина мислеше. За времето прекарано с него, се научи да разпознава повечето от настроенията по лицето му. Засмя се на бойното клонче, влязло във война с бузите на професора, докато опитваше да убеди и двама им колко е забавно и розаво положението в което се намираха.
     Заради нея.
     Отново.
     Загубиха покрива над главата си заради неспособността да намери общ език с брат му, чието име дори не искаше да си спомня, камо ли да изрича на глас или в мислите си. Винеше се и за разрушението на предишният покрив на главите им, който с гордост наричаше свой дом, мкар и да бе натрапница там. Да, вярно, че смъртожадните разрушиха китната къщичка, но целия този фарс с погребението на Рататат нямаше да се състои ако тя и безкрупулният му „убиец“ не  присъстваха в картинката. О, от това би станало прекрасна реклама с надпис като „Искате да разрушите спокойният си живот? Няма проблем! Проклятието Утмор е тук. Приютете ме само за една седмица и крахът ви е в кърпа вързан. Само срещу 5000 галеона всичко за което някога сте се трудили и мечтали, ще бъде превърнато в миг от приказка. “ Поне щеше да изкара свои собствени пари, а не да й се налага да харчи кървавите жълтици на семейството й. Пък и Проклятието Уитмор не звучеше зле, дали щеше да получи някой друг галеон, ако го патентова? Едва ли. Проклетите гноми, държащи банката на магьосниците, бяха прекалено стиснати....
      Очите й изучаха така познатото лице, докато потъмнелите от виното устни изричаха някакви съвсем непознати думи. Първоначално се усъмни, дали и последната капчица здрав разум не се бе изплъзнала от прекрасната галава на Евърет,превръщайки го в тотална откачалка (както се очаква да е всеки един преподавател в Хога-а), ала нетипичната топлина, яркото „живо“ цвете, левитиращо във въздуха и позната енергия, от близостта на непозната магия,  превзела тялото й, я оставиха почти без думи. Почти.
     -Благодаря. -  чу се да казва приглушено,след като се бе сгушила в тялото му и обвила ръце прегръдка. Колко често ти се случвашеда ти подарят заклинание? Със сигурност беше за първи и последен път в крехкия й живот. Сякаш след цяла вечност, а може би  бяха минали само няколко секунди, се отдръпна, пъхайки отново ръка в джоба на палтото си и забивайки поглед към огненото цвете, топлещо замръзналите черти на лицето й. Напипа отново познатата верижка , която осъзна, че не може, не иска, да му върне поради две причини:
     1) Притесняваше се как ще реагира на „загубената“ вещ, точно в момента. Мъжът до нея бе прекалено емоционален и имаш голяма вероятност да се разпаднеше  на хилади парченца. Прекалено много събития за прекалено кратко време.
     2) Искаше цялото му внимание да си остане съсредоточвно въхру нея. Не върху покойната му  любима, а върху неговата Руби.
     -Знам едно място , което със сигурност ще е свободно. Пълно е с мъгъли, но пък правят невероятни коктейли. И имат вино. -  поклати демонстративно празната бурилка изработена от тъмно стъкло, преди да я постави на земята.

Щом Джесика се отдръпна от обятията му, Евърет усети студа малко по-силно. Странна празнина обзе ръцете му, там където топлината ѝ го бе докоснала. Мразеше се толкова много и се пробваше да го отдаде на виното, но тялото на Руби му се бе сторило толкова мъничко и крехко, нуждаещо се да бъде защитено. Искаше да я прегърне отново, да я обгърне цялата, защото до сега не я бe чувствал по този начин. Бе слабост, водена от долнопробен от алкохол, макар това опиянение да продължаваше вече почти година.
- Ама ти даже не трябва да познаваш такива места, камо ли да си специалист.- измърмори Евърет, изтупвайки дрехите си от снега, а Джесика както винаги остави думите, принадлежащи по-скоро на застаряла стара мома, да преминат от едното ухо в другото
Съвсем скоро, докато преподавателят продължаваше да мрънка, че това не бе най-лошата му Коледа, се озоваха в първите сгушени квартали на сияещия Лондон, там където приключваха последните улички на магьосническия свят. Историята обвързваща нападение на канибали, превръщането на най-добрия му приятел в енот, издирването му на бунището и попадането в престрелка на два картела, остана толкова незабележима, колкото ръсещия се в нощта сняг. Евърет бавно навлизаше в територията на типичната си лугорея, с която момичето най-вероятно вече бе свикнало, имайки предвид блуждаещия ѝ поглед. Може би завръщането на характерното словоблудство бе хубаво, имайки предвид колко тих бе преподавателят дните след пожара.
Озоваха се пред малко барче, което се оказа твърде познато. Евърет се изкикоти, отбелязвайки отново, че това място не бе подходящо за Джесика. Влизайки в малкото пространство разпозна задушливата тежка миризма на сладък тютюн, превзел опушения въздух. Високите дървени маси бяха все толкова поклащащи се и нестабилни, както когато едвам се подпираше на тях с приятелите си преди десетина години, опитвайки се да удави мъката по бившата си и първа приятелка. Нямаше лоши спомени от това странно мъгълско място,  макар собствениците да имаха съвсем друго място за компанията от добре почерпени момчета, които вечно се опитваха да платят сметката с една твърде непозната валута – галеони. Именно заради това остана замислено подпрян сред талпата, оставяйки Джесика сама да се оправи с бармана, уплашен, че ще бъде припознат с едно подпийнало момче, правещо опити да говори змийски сред мъгъли, без дори да има този талант.
Червенокоската се завърна с питиета, които със сигурност не бяха толкова интересни, колкото магическия алкохол. Веднъж пробвал огнено уиски или замразяващо езика  Перно, човек трудно можеше да се върне към простите напитки. Единственото общо бе виното, което имаха бе виното, все така примамливо без или със магия.
Джесика надигна чашата си жадно, подобно на човек странствал из пустинята без капка вода. Не я винеше, и Евърет с удоволствие щеше да се напие докато му причернее и изгуби контрол на твърде високото си тяло, но именно в него бе проблема – момичето надали щеше да има силите да го домъкне дори и до прага на бара, ако преподавателят изгубеше съзнание. Пък и бе обещал да я пази, а Джесика имаше естествения и незабелязан от нея навик да привлича погледите на всички около себе си. Това до някъде можеше да се обясни и с рожденото сияние, което притежаваха магьосниците, открояващо ги сред тълпите от сиви немагове. Те самите не го виждаха, но в очите им имаше особен блясък, който ги правеше по-будни, живи. При Джесика тази виталност бе още по-изкристализирала и добре забелязаха от мъжката компания на съседната маса. Евърет притеснено избарабани с пръсти върху кутията с цигари, докато наблюдаваше как червенокоската преполовяваше чашата си преди той още да я бе докоснал.
- По-леко, джинджър. – издърпа ръката ѝ надолу – Коледа е, не Нова Година. Пази си силите.
Задимените лампи хвърляха лилави оттенъци върху алените ѝ, вълнисти коси, правейки ги по-тъмни от обичайното, за разлика от порцелановата кожа, върху която танцуваха зелени и сини светлинки. Евърет отново се почувства странно слаб пред пленителната красота, вечно сграбчила шията му, така че да не може да си поеме въздух.
- Прикривай ме. – огледа се бързо, а самото действие бе принудено от нуждата му да разсее мислите, да направи каквото и да е, да каже каквото и да е било, за да не се окажат безмълвни дори за миг
Грабна цигара от кутията си, притисна я между устните си и я запали прибързано, естествено, чак след като надвеси глава зад гърба на Джесика, така че барманът да не го види. Обичаше да я прави съучастничка, макар че тя мразеше този му отвратителен навик. Тук и без това бе толкова задимено, надали някой щеше да забележи, пък и го съмняваше, че целият този тежък въздух не се дължеше именно на пушачи. Вдиша дълбоко и издиша още по-дълбоко, усещайки как невидимата тежест върху гърдите му се надига.
- Пък и още не си видяла другия си подарък.
Честно казано, знаеше, че украшението не бе нищо особено, а Джесика бе свикнала на далеч по-скъпи, луксозни подаръци от богатото си семейство. Но именно това накара Евърет да спестява пари толкова дълго време за една дрънкулка - знаеше, че това щеше да ѝ е първата ѝ Коледа извън имението Уитмор и не искаше да усети удара толкова силно. Е, това така или иначе се случи, имайки предвид, че се намираха в задимен мъгълски бар, а не на отрупана със всевъзможни изкушения маса. Но все пак си мислеше, че Руби поне трябва да има подаръци, а едно нематериално заклинание, колкото и да се бе трудил по него, надали щеше да впечатли дъщерята на толкова богат магьоснически род.