- Имах ли друг избор освен да си тръгна? Да бях останал и да ви идвах на гости за чай всеки уикенд ли? Да се преструвам на щастлив брат?

- Не, нямаше, но в същото време не се появи четитри гофини, а още по - малко дори не се обади да разбереш, аз как се чувствам, а след това идваш и казваш как аз съм тази която е забравила и се прави, че отношенията ни са били нормални.

- Търсех те. Постоянно ти звънях. Икономката твърдеше, че не приемаш обаждания. Преживя ме в секундата, когато каза "да" на брат ми. Правя си изводите за това колко в действителност са били силни чувствата ти.

- И доста умело са те лъгали през цялото време. Не е така, не си мисли, че съм те преживяла толкова лесно, бе мъчително и не приятно.. но в края нямах избор. Ти се ожени и станахте най - прекрасната двойка на Елита, нали? Щастливи, така че не ми казвай кой кого е преживял бързо. Беше ми нужно доста време, за да го сторя.

- Щастливи? За бога... Със сигурност сме една идея по-щастливи от вас, няма спор. Знаеш ли, каза го така, че за момент почти си помислих, че ревнуваш.

- А какво сте? Ако ме беше попитал тогава сигурно можех да кажа, че ревнувам, но.. сега, не бих казала това.

- Винаги си била такъв инат. Даже бих казал, че е сладко..., но няма да го кажа.

- Бъркаш се.. просто държах на това което е мое... така де беше мое.. Но го намекваш.

- Държеше в минало време? Вече имаш други приоритети?

- Аз съм женена, ти си омъжен, нима има нещо което да не е в минало време?! Все пак, минаха четири години, нима нещо някога ще е същото. Може би, знаеш ли?

- И все пак нещо е същото. Чувствата ми са същите..., за жалост. Не са прави като казват, че времето лекува.

- Естествено, че не. Заблуждавах се, че всичко се е наредило, че водя нормален живот..., но сега, когато те видях отново, осъзнах, че просто се залъгвам. 

- Нищо не е наред. Никой не е наред в това семейство. А с времето единствено става по-тежко.

- Може би си водил, нормален живот.. може би не трябваше да се връщаш, за да провалиш това, което си градил през тези години..

- Това семейство.. то никога не е било нормално...

- Животът ми е далеч от нормален. Имам само кантората, а никога не съм бил такъв човек. Нещо винаги липсва. Сякаш в жена ми и мен... просто няма живец. Пък и вече е късно. Не мога да се върна назад във времето и да не дойда тук. Дори и да можех, пак щях да го направя. Осъзнах, че съм живял в лъжа.

- Или живеца ти остана тук в деня, в който си тръгна.. Защо да е лъжа, просто си искал да бъде онова, което си избрал

- Исках да остана, но... когато дори не искаше да ме чуеш по телефона... реших, че съм съвсем сам и няма какво да ме задържи.

- Дори не съм разбрала, че си ме търсил, казах ти го вече... Мислих си, че никога няма да ми простиш, че не тръгнах с теб, за това и реших, че и няма и да го сториш.. а истината била друга, в крайна сметка..

- Мислиш ли, че брат ми е знаел? Искал е да не контактуваме? Разарди това никога не ме канеше при вас, макар да знаеше къде се намирам... 

- Мисля, че бе достатъчно очевидно.. А може би и аз съм била очевидна след като замина, не знам. Никога не е казвал нищо за това...

- Ами ако ми бе върнала обаждането? Какво би било сега?

- Не знам.. може би всичко щеше да е различно, но нима може да се разбере.. Но не можеш да върнеш обаждане, което дори не знаеш, че съществува.

- Не съжаляваш ли, че не тръгна с мен? Поне малко?

- Съжалявах, разбира се. Ако бях..всичко щеше да е различно..

- Тогава защо н-.... "Съжалявах"? Вече не съжаляваш?